Софийският младежки жаргон

Препечатано от сп. „София“, 1982 г.

Автор: Тодор Бояджиев

Всеки знае, че има такъв жаргон, който се използува при общуване  от ученици, студенти, спортисти, войници и други млади хора, но неговия характер, конкретните му и реални очертания, задачите, които той изпълнява, трудно може да се посочи. Това е така, защото създаването на младежкия жаргон /или слянг/ е един спонтанен процес, който зависи от характера на живот и дейност в младежките колективи. Общите интереси, които свързват трайно младежите в училищата, университетите, казармата, на работните места в предприятията, слагат отпечатък върху техния начин на мислене, оформят едно общо отношение и поведение спрямо всичко, което ги заобикаля, а това се отразява по своеобразен начин и в речта им. Създаването на младежки жаргон не е само социален проблем, той е и психологически. Младият човек е емоционална личност. За него са характерни възбудата, честите и необуздани реакции, острите интонации и говорене на висок глас, бързите оценки към нещата и явленията, които го засягат, стремеж към самостоятелност. Младият човек обича да оригиналничи, да бъде център на внимание, да се похвали, да прояви презрението си към обикновеното и делничното. Важно е да направи впечатление, да демонстрира пред другарите си пренебрежение към установените норми. Всички тези неща можем да обясним с особеностите на младежката психика. Тя е основа да се търсят ярки и нови, образни и емоционални езикови средства, с помощта на които да се общува бързо, лесно, еднозначно и ефектно в определени случаи. На учителката младежът съобщава, че баща му е служител, в къщи той с любов се обръща към баща си с татко, а на  улицата сред другарите си той предпочита да го нарече стария, вехтия, дъртия и по-рядко днес морук, без да знае, че тази дума означава буквално „човек, който подлежи на ограбване“.

На въпроса съществува ли софийски жаргон, трябва да отговорим утвърдително. Едновременно с това обаче трябва да добавим, че жаргонът е условен „език“, своеобразен езиков спорт, израз на желание да се обнови и освежи речта. Езиковото обособяване при жаргона се извършва с ограничени езикови средства. Да се води разговор на жаргон достатъчно продължителен, без да се прибягва до помощта на обикновените, общонародните разговорни думи и форми, е невъзможно. Речникът на жаргона обхваща над стотина думи и изрази, които образуват неговото основно ядро. Тези думи и изрази изразяват мисли и чувства на младия човек към определени явления, които пряко го засягат, названия на предмети и лица, характерни за средата, в която живее, работи и учи. За всичко останало жаргонът използува езиковите възможности, които предлага общонародният език. Жаргонът няма и своя граматика, а използува граматичните категории на книжовния език или на диалектите около София. Така например жаргонните форми за бъдеще време се образуват с диалектната частица че /че одим/, а при членуването на имената се предпочита членът -о /градо, брато, крако вм. градът, братът, кракът/.

Трудно е да се направи точна и пълна характеристика на жаргонната лексика, защото съставът й се мени в различните си части много бързо. Това е и една от характерните й особености. Думите, които можем да посочим като жаргонни, не са много, но словопроизводството в духа на жаргона е голямо и разнообразно. В това словопроизводство се проявява младежката оригиналност и езиково творчество, то създава и големия брой синоними за едно и също понятие. За понятието „хубав“ например в софийския жаргон има около 25-30  названия: адски,готин, бесен, вкусен, пекан, диско, пънк, страхотен, страшотен, шекерен, без геле, бижу, абсолютен, джиджан, тип-топ, файн, файнски, ценен, шикозен, ювелирен, зверски и др.; за „глупав, прост човек“ названията са над 90. Това разнообразие от синоними за едно и също понятие ни показва кои въпроси занимават най-много съзнанието на младия човек. Синонимите обикновено са равнозначни, те се покриват по значение и се употребяват въз основа на субективно предпочитание. Чисто индивидуалното словотворчество обаче не се задържа, ако не се санкционира от бързото му и прилепчиво усвояване. Иначе жаргонът не би имал строен характер, би се превърнал в хаос от бързото индивидуално обновяване. В жаргона печели право на употреба оная дума, която е „по-умна“, която най-пълно характеризира явлението, но от определен ъгъл на виждане, която достига най-добре целта. Ако създаденото преносно значение е сполучливо, смело, остроумно и изразително, младежката среда го възприема като готов езиков образ и го налага бързо. В противен случай то си остава само с единствената си ситуативна и индивидуална употреба. Такъв е случаят с думата „пищов“ /подготвен лист за преписване/, която днес е обща за всички ученици и студенти, наред с по-новата „чаршаф“. След време жаргонната дума може да загуби експресивността си, да се „изтърка“, автоматизира и възприеме от по-широк кръг. Например зубря, кълва, бачкам, скица, свивам се употребява и от възрастни. Тогава младежкото въображение създава нови и по-свежи метафори: квадро, мравуняк, спивка, терен, хава, шуби-дуби /забава/, клек-бар /тоалетна/, стинки, мъни /пари/, запотрожка, декареве /лека кола/, стрелям /преписвам/, голяма терца /симпатичен човек/, стойкаджия, Стойка Миланова /горделив човек/, филтър /цигара/, тестно /шега/, нередовен съм /нервиран съм/ и др.

Първите сведения за софийския жаргон се появяват след Първата световна война. Тогава той се нарича тарикатски говор и се разпространява сред учениците в Ючбунар. Правело е впечатление на околните употребата в речта на младежите на странни и неразбрани думи като мангизи, гадже, кибича, кибик, мармелад /гъста кал/, ливада /глупак/ и др., които са били заети от тайния апашки език. Създаването на тарикатския език тогава е било обусловено от социалното разслоение и обществената обстановка. София след войната израства като голям град, с многобройна учаща се младеж, пръсната из раздалечените градски квартали. Една част от младежите с будна прогресивна мисъл поема пътя на борбата срещу социалните неправди в капиталистическото общество, а друга запълва свободното си време с лентяйство, развлечения и дребни удоволствия. На улицата, в кината, при спортните състезания учащата се младеж влиза в досег с професионалните крадци и лумпени от низините и периферията на големия град. Чрез този контакт с безпризорната младеж тайният език на крадците /апашите/ прониква сред и в учениците и работническата младеж. Думи като авер, ченге, афиф, цаним, морук, саркаф, мангизи и др. влизат в ученическата реч и бързо се усвояват и разпространяват. Така аргото на крадците излиза от тясната си сфера на професионалната употреба, загубва своя таен, конспиративен характер и се разтваря в речта на част от софийската младеж. Тази еволюция на аргото спомага то да се превърне в словообразователна база за просторечието и жаргона. От 430-те думи в Апашко-български речник за Балканите /София, 1930 г./ половината, над 200, се срещат и в тогавашния софийски ученически говор. По-късно тази лексика престава да бъде характерна само за учащата се младеж в София, разпространява се от тук в и провинцията и става общомладежка.

Особеностите на софийския ученически жаргон привличат вниманието и той започва да се изучава и описва. П. Войников публикува в сп. „Родна реч“ „Тарикатско-български речник“, който радостно бива посрещнат от известния български езиковед проф. Ст. Младенов. В статията си „Тарикатският език на българските ученици“ той изтъква, че „този говор заслужава най-голямо внимание от страна на езиковедите, защото в него се проявяват много от най-интересните закони на езиковия живот“. Ст. Попвасилев по същото време се обръща в сп. „Български преглед“ към учениците и младежите да му изпращат думи от този говор, с цел да събере нов материал за него. През 1940 г. Ст. Младенов систематизира данните за този говор, разгледа неговия произход и характер. Пълно този говор, по материали, събирани през 30-те години, бе проучен от проф. Ст. Стойков в монографията му „Софийският ученически говор. Принос към българската социална диалектология“, публикувана в 1946 г.

Както се вижда от кратката справка, първите изследвачи на този говор са го наричали отначало  тарикатски, а по-сетне ученически говор.

Непосредствено след Девети септември жаргонът се разпространи сред младежите поради особеното политическо положение в страната, което предразполагаше една група младежи към активното му усвояване. Тогава жаргонът беше действително езикова зараза, обхванала една прослойка – т.нар.зози и суинги. Децата на дребната и едрата буржоазия от бившите върхове на експлоататореката класа, лишени от икономическите си привилегии, имаха особен стил на поведение и мода. Липсваше им жаргон, за да могат политическите им възгледи, отричащи социалистическите добродетели, да бъдат изразени и подчертани и от особен език. Жаргонът от средство за забава стана средство за класова и социално-политическа диференциация. Вестник „Стършел“ чрез речта на сполучливо създадените сатирични образи на Джони Лекето и Пуфи популяризира широко достиженията на софийския тарикатски говор, така че много младежи усвоиха този говор и по подражание. Тогава започна и обществената борба срещу жаргона. Въпреки енергичната намеса на училището и младежките организации употребата на жаргонните думи не престана. И по-късно, пък и до днес, учениците и студентите си остават пак главни носители на жаргона, макар че той се усвоява и от работническата, и от селската младеж.

Да се твърди днес, че жаргонът е език само на хулигани, както някога, е неправилно. Необходимо е да имаме по-друг подход към това сложно езиково явление, пораждано от трайни и обективни условия, които накратко посочихме в началото. Освен това в жаргона са на-станали важни смислови, функционални и стилистически изменения, които оказват влияние върху развитието, състава и структурата на всекидневната неофициална младежка реч в големия град.

Очевидно е, че при създаването и употребата на жаргонните думи младежите се ръководят от желанието речта им да бъде ярка, духовита, да привлича вниманието. По начина, по който се създават думите с преносно значение, основна група в жаргона, той се сближава с разговорната реч и поетичния език. Разбира се, нюансите и стилистичният ефект са от по-друг характер-по-силно е подчертано в тях младежкото настроение и дързост, понякога ограничени и едностранчиви, понякога нихилистични и вулгарни. Много често сполучливо намереният езиков израз на това настроение разсмива и се приема и от възрастните. Ето някои от тези на-звания на софийски забележителности в жаргони: коневръз /парапета пред Софийския университет/, Дарданелите /кръстовище на бул. Прага/, Рио Драгалеро /Драгалевци/, Дом на покойника /ресторант „Чайка“/, Разширените вени /сладкарница „Стадион“ на бул. ‘Толбухин“/…

В езиковите гимназии учениците употребяват изрази като ай си хо /хайде да си ходим/, клас на частния /час на класния/, цар освободител /звънец за междучасие/, чао до скиф, аква нуда /гола вода/ и др. Интересна и занимамлива е преосмислената употреба от войници на названия на филми: 713 търси летище /пиян войник в града/, фатална грешка /месо в чинията на войник/, къде си, Ахмед? /вечерна проверка/.